Иран не цели да победи САЩ, стига му да направи тяхната победата политически непоносима
Китай не се държи като второстепенна сила, а като държава, която крои и съшива новия ред
В политиката има операции, които започват като демонстрация на сила, а се оказват очертаване на нейните граници.
Така изглежда и войната срещу Иран след почти четиридесет дни масирани американско-израелски удари. Нанесени са тежки поражения. Убити са важни фигури от военния и политическия апарат. Разрушена е инфраструктура. Иран понесе удари, които малко държави биха издържали без вътрешно сътресение. Но големият въпрос е дали са постигнати целите, заради които започна операцията.
Ако целите са били смяна на властта в Техеран, отказ от подкрепа за Хизбула и Хамас, спиране на ракетната програма и предаване или унищожаване на натрупания обогатен уран. Тоест, разгром на страната. Отговорът засега е твърде неудобен за Вашингтон и Тел Авив. Иранският режим не е паднал, ракетният потенциал не е фатално обезсилен. Подкрепата за съюзническите му мрежи не е прекратена. А ядрената тема, вместо да бъде затворена, се превърна в още по-опасна част от преговорната и военната драма.
Тук се вижда старият парадокс на американската мощ. САЩ могат да разрушават повече, по-точно и по-бързо от всеки друг. Но разрушението не е същото като политически резултат. Можеш да удариш ракетни площадки, командни центрове и складове. Можеш да прекъснеш комуникации и да убиеш генерали. Но не можеш с бомбардировки автоматично да произведеш капитулация, нов режим и покорно регионално равновесие. Всяко ново поколение във Вашингтон като че ли иска да учи отначало уроците от Виетнам, Ирак и Афганистан.
Доналд Тръмп не е търпелив човек. Той обича бързия ефект, телевизионната победа, голямата фраза, моментното унижение на противника. В първите дни това работи. Камерите показват взривове, говорителите говорят за „разгром“, публиката чува, че врагът е „почти унищожен“. Тръмп заявява, че Иран практически няма какво да противопостави във военен смисъл. Повтаря го, докато изречението започне да звучи като реалност. Само че колкото и да повтаряш „халва“, в устата по-сладко няма да стане, гласи мъдрост, приписвана на Настрадин Ходжа.
Реалността в Залива се оказа по-упорита от телевизионната риторика. Иран не се срина. Ракетите му, дроновете, подземната инфраструктура и възможности за асиметричен натиск не изчезнаха. Още по-важно - самият Персийски залив се превърна в доказателство, че американското превъзходство вече не означава автоматичен контрол върху всеки стратегически коридор. Ормузкият пролив не е абстрактна точка върху картата. Навигацията там стана заложник на ракети, мини, дронове, катери и политическо изнудване. Свободата на морето вече не е даденост, тя става скъпа военна операция с несигурен край.
Американските съюзници в Залива предоставят бази, логистика, въздушно пространство и политическо прикритие. В замяна очакват защита. Но войната показа, че дори най-богатите и въоръжени монархии в района останаха уязвими пред иранския арсенал и неговите мрежи. Иран не може, а и не е нужно да победи САЩ във фронтална война. Достатъчно е да направи цената на победата дълготрайна и политически непоносима.
Свързаният с произраелските неоконсервативни среди Робърт Кейгън в The Atlantic: „Продължилите близо 40 дни тежки бомбардировки на САЩ не пречупиха иранския режим. В Персийския залив САЩ се оказаха в безизходица. Положение „нито война, нито мир "... Трудно е да се сетим за момент, в който САЩ са претърпели пълно поражение в конфликт, неуспех, толкова решителен, че стратегическата загуба не е могла да бъде нито поправена, нито игнорирана.“
И споменава за катастрофалните загуби в Пърл Харбър през Втората световна, за пораженията във Виетнам и Афганистан. Иран може да понася удари, да отвръща и държи кризата отворена. Вашингтон може да ескалира или да преговаря, но не и от позицията на сила, строшила гръбнака на противника.
Тръмп не играе коректен шах. Внезапно обръща дъската, печели време от объркването на противника, извлича моментни отстъпки и скоро търси нов противник. Тази тактика работи срещу по-слаби, зависими или психологически неподготвени играчи. Но срещу Китай, Русия, вече и Иран ефектът е различен. Те са стари империи. Не тичат след всяко негово изявление. Изхабяват го. Използват търпеливо времето като оръжие. Трупват устойчивост.
Пекин и Москва отдавна са му „хванали цаката“, казано по нашенски. Китай знае, че търговските войни, тарифите и санкциите могат да болят, но могат и да ускорят отделянето на световната икономика от американската центрираност.
Русия знае, че санкционният натиск не е смъртна присъда, ако държавата гъвкаво пренасочва икономиката, ресурсите и партньорствата си. Иран, след десетилетия санкции, саботажи и военни агресии, се оказа по-корав орех от очакваното. Не непобедим, но труден за пречупване с познатия американски инструментариум. Стана пример за устойчивост пред хегемона за редица други страни.
Ироничният момент настъпи, когато, американският държавен секретар Марко Рубио тръгна към Пекин с призива „Надяваме се да ги убедим да заиграят по-дейна роля в убеждаването на Иран да престане с това, което прави, и това, което се опитва да прави в момента в Персийския залива.“ Това казва повече от десетки брифинги с победни възгласи. Нали уж противникът е почти унищожен, защо дириш помощ от главния си стратегически съперник?
Срещата със Си Дзинпин е показателна. Тръмп, който иначе обича да атакува от позиция на сила, засипа китайския лидер със суперлативи. Нарече го велик лидер, предрече светло бъдеще на отношенията, говори за невиждани скорошни успехи. Си постави разговора в друга плоскост - стратегическа стабилност, Тайван, опасността от сблъсък между възходяща и отстъпваща сила - т. нар. Капан на Тукидид. Китай не се държи като второстепенна сила, очакваща да и посочат мястото в чуждия ред. Говори като държава, която настоява да участва в скрояването на нов ред.
В Китай Доналд Тръмп е известен с ироничното „Чуанпу Джиангуо“, по-кратко „Чуан Дзянго“. „Чуанпу“ е разпространен фонетичен превод на „Trump“. Дзянго означава „строител на държава“. Название за китайците, родени около основаването на Новия Китай през 1949 г. Тръмп е роден през 1946 г., закачката е, че като техен връстник е „другарчето Дзянго“. В Щатите го наричат Бумъра. Според китайски анализатори, той не вреди на Китай с търговските си и тарифни войни, а така работи за китайския възход.
След Втората световна САЩ изградиха световен ред, който им донесе огромни ползи, несравнимо богатство. Днес те сами рушат основите му чрез прекрачване на подписани правила, налагане на тежки санкции, едностранно скъсване на международни договори и военни авантюри. Но от хаоса не се ражда изгоден за тях ред. Пръкват се временни съюзи между недоволни сили. Все още могат да плашат, но вече не и да осигурят покорство.
Това е същинската промяна. САЩ държат ключови финансово-икономически позиции в света, все още са извънредно мощен военен фактор на планетата. Но все по-често плащат имперска цена за неимперски резултати. Започват войни, но рядко успяват да ги завършат успешно. Обръщат шахматни дъски, но вече не са сигурни, че отсрещните ще капитулират.
Тръмп влезе в Залива с показна самоувереност - ще удари, ще принуди, после ще продаде всичко като победа. Но този път играта се оказа по-дълга, противникът - по-корав, а публиката - недоверчива. И когато след седмици бомбардировки Вашингтон започне да търси помощ, вече не иде реч за победен марш, а за неприятно събуждане. Сега е сам пред обърнатата дъска.
Каква я мислеше Тръмп, а каква излезе!
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
