Пак ми се ще да повторя известната фраза на Ерофеев, че в ковчега слагат само смъртта ти – стига да си направил достатъчно приживе. Е, може да се опитат да скрият там и стореното от теб, да пъхнат в сандъка книгите ти, примерно, някой завистник да ги мушне под цветята – и да реши горкият глупак, че ето, вече сте се изравнили, към Нищото пътуваш заедно с книгите си, а той продължава бодро да крачи тук – един невидим във видимия свят.
Левчев пет пари не даваше за хулителите и враговете си – дребни и едри. Понякога само подпитваше и хвърляше неговото си „Така ли?“ – с изтъняло от ирония „ли“ в края. А най-обичаше да помогне на завистника, на слугата – мога да изредя веднага поне десетина имена. Мярката му беше друга – затова го харесват и днес младите бунтари в литературата, другите не си го признават. Някои се и самоназначаваха за слуги – и след „Промяната“, напълно очаквано, станаха „хъшове“ и извадиха ножовете. Левчев казваше по техен адрес: „Нямам ножове в чекмеджето си“. А той можеше да отреже главите на доста хора, понеже насаме ги беше гледал да пълзят в краката му.
Харесваха го всякакви хора, и от най-едър калибър. Една вечер стоварили лорд Стивън Рънсиман – знаменитият историк, автор на „История на Първото българско царство“ – на софийското летище, буквално като чувал с картофи, посрещачите объркали собствената си програма, било и почивен ден – и докато лорда се чудел дали не сме се върнали обратно в Средновековието, някой от летището се сетил, че Левчев не може да няма пръст в тази работа, понеже непрекъснато посрещал чуждестранни гости. Натоварили лорда на едно такси – и ето го в дома на Левчев, той пък изобщо не се учудил, макар че въобще не знаел за идването на Рънсиман. Като го знам какъв е, и цялата английска Камара на лордовете би посрещнал. Само Дора – великата му и храбра спътница най-много да измърмори нещо, което никой няма да разбере.
Не знам какво правеше, но успяваше да завърже/омагьоса невероятни приятелства. Когато Маркес идва в София, за да си получи международната литературна „Ботевска награда”, властите решават да го придружава покойният Веселин Йосифов, който беше един от най-остроумните устни разказвачи по онова време, човек със забележително чувство за хумор. Ден по-късно обаче Маркес поискал Левчев да го съпровожда, понеже навремето се видели за кратко в „Бодегида” – кръчмата на Хемингуей в Хавана. Какво са си говорили там, не е известно, обаче Маркес искал да продължат разговора.
Очаквано, в мемоарите на Левчев нямаше никакъв силикон, никакви изкуствени подправки, а и никакви непремерени чувства – дори към хора, които излъчваха враждебност към него. Левчев избягваше да говори за тях – казах му това, но той само се усмихна. За мен това е прекалена учтивост.
Левчев имаше страхотен инстинкт за важното у един човек или в едно събитие. Колко хора са писали или просто дрънкали, например, за Брежнев, обаче само той е чул какво промърморва изкуфелият Генерален секретар на софийското летище: „А къде сме сега?”
А ние – ние къде сме днес? – това все по-често се питаме, без още да сме изкуфели като съветския вожд. Въпросът, от който българинът винаги най-много се е плашел.
Левчев нямаше друг избор, освен да държи будни сетивата си – и ето защо: за никой съвременен български писател не са писали по толкова умен и, в същото време, възторжен начин големи чуждестранни художници, на словото преди всичко.
Не съм прочел и една промислена/свястна дума срещу таланта му – само глупостите на завистниците, и то заради кариерата му. Но не знам някой да е пострадал от нея, ако изключим егото на съперниците му. Повечето от тях също правеха компромиси, дори комични.
Прехваленият Джери/Марков само дето не живееше с генералите от ДС – и много ми е любопитно, ако те са го питали за Левчев, примерно, какво им е казвал. Че той излъга за собствената си снимка с Живков, какво остава за някакво приятелско перване по някой съперник. Твърдеше, че гледал отстрани, как другите се снимат с Живков – но поетът Анастас Стоянов извади снимка, на която Джери сервилно наднича зад гърба на Живков.
Левчев изпитваше страх от навлеците – а те нямаха край, което може би е нормално за един председател на писателски съюз. По онова време беше така: гледаха да се харесат на Председателя, сякаш това щеше да ги направи по-големи писатели, и пак добре, че въпросният председател беше забележителен, признат поет. Левчев понякога направо се паникьосваше. Веднъж, беше съботен ден, тъкмо щяхме да се качваме в колата му, за да отидем да обядваме в Горна баня, и той направо се разтрепери: „Измисли веднага нещо и ме спаси от тоя!“
Нищо не разбрах, но докато се чудех и навлекът цъфна: „Любо, кога ще ме направиш писател?“ – в смисъл, кога ще ме приемеш за член на Съюза. Левчев взе да мънка, че онзи трябва, все пак, да издаде първа книга, може и да е боклук – това от мен, сега – но нещо трябва да има зад гърба си, няма как, това пък е писателската бюрокрация. А аз не можех да отделя поглед от очичките на нахалника, които диво се въртяха, само дето не хвърляха пяна – след „Промяната“ той с този поглед направи забележителна кариера. Тогава за пореден път си казах, че не е хубаво да си член на ЦК на БКП – един тупаник не можеш да удариш спокойно на някое говедо, то пък кандидат-писател.
Някак стигнахме до Горна баня, където киснехме в ресторанта на Иван и Цеца, но обядът отиде по дяволите. Любо все се връщаше на случката с кандидат-писателя. Изглеждаше досадно и дори смешно, но сега имам обяснение: тебе те пращат в село Баня, защото пишеш модерни стихове, академик Тодор Павлов, идеологическият сатър на БКП, те нарича заради това „шизофреник“ – обаче ти не се отказваш, залъгваш ги някак и накрая ти прощават всичко. Това се случва с тебе – а сега трябва да назначиш за писател някакъв нахалник…
Левчев си беше клаустрофоб, може би и заради такива типове. Веднъж щеше да получи криза, когато съвсем невинно му разказвах, как съм заседнал в един от асансьорите на Световния търговски център; как обаче веднага дошъл друг асансьор откъм гърба на нашия; как съединили двата – и готово, това е Америка. Убиват безпричинно Родни Кинг, мотат се нещо до Луната, обаче асансьорите им са безупречни.
Разказвах си аз и чак накрая забелязах, че Левчев видимо се е притеснил. И той имал подобно приключение: били с проф. Александър Янков, тогавашният ни представител в ООН, и техният асансьор също спрял, превели ги в другия, но той също спрял. Как се измъкнал от този ужас Левчев, той си знае. Накрая някак ги спуснали на земята, те седнали на една пейка във фоайето и се прегърнали с професора. Как да не станеш клаустрофоб. Обаче Левчев така и не разви друга клаустрофобия – накъдето и да го лашкаше асансьора на Властта – от бездарници, търпеше всякакви хора и за всеки намираше някаква ведра дума. Цяло чудо е, че това не го повреди – поетическият му талант ставаше все по-блестящ.
И не се самопредаде – не изневери на убежденията си. Той и до края не се промени; не криеше приятелствата си и по-важното – Вярата си. Беше ясен и за Людмила, както и за самия Живков. Мнозина внезапно прогледнаха и видяха единствено катрана в него. А Левчев само го нарече свой бодигард.
Злословието изначално му беше неприсъщо. Мишките все говорят за писмото на Георги Марков до Левчев. Да го беше написал в София, докато се лигавеше с генералите от ДС и въздишаше по подвизите на партизанското движение със сериала „На всеки километър“. Левчев никога не е крил пристрастията си – за разлика от Джери, който прогледна, едва когато луксозно го изпратиха в Лондон, дано да не е било с наложен платеж. И остави накрая едно литературно наследство, годно главно за идеологическите мърсувания на новите тарикати – имам предвид репортажите му. Другото остана мъртво за света. А Левчев има десетки чуждестранни издания, занесените американци веднъж дори направиха обсъждане на поезията му, директно в ефир, с радиомост от четири американски града.
„Сомнамбулният марксист“ – както френският поет Ален Боске нарече още през 1970 година Левчев – се оказа за света далеч по-интересен от късните критици на несъстоялия се български комунизъм.
Жалки, дори комични са усилията да смалят поетическия му ръст, да го оразмерят до собствената си хилавост. Те ми напомнят за историята с онзи нов демократ, а иначе чист кретен, който веднага след промяната нахълтва една вечер в апартамента на Левчев – и останал много разочарован, че там нямало фонтан. Словесните пък фонтани на новите литературни комплексари се оказаха безсилни пред хора като Левчев.
Той никога нямаше да ви каже сам за оценката на Боске и всички останали, криеше се от тези знаци на признание, дори сякаш се страхуваше от тях. И жестовете, които е правил през годините, винаги ги е потулвал – например към Блага и дълго мачкания й роман „Лице”, също и към Константин Павлов. И е смешно да го противопоставят на този или онзи, например на Павлов – по-добре щеше да е през 1988-а да бяха направили нещо за него, както направи Любо.
Сомнамбулен марксист! Още преди 50 години Боске е проникнал в тайната на Левчев. Акад. Павлов се нахвърля/пеняви заради тия стихове от „Интелигентска поема“: „Да се напият и да изядат чашите и сенките“.
Сенките! Чии?
Малко по-късно Левчев публикува и стихотворението си „Пясък“: в него затворници вадят пясък, с който изграждат новите соц строежи.
Затворници. Пясък. Новите основи
*Бел.: Текст от сборника „С Левчев завинаги“ – съставител
Марта Левчева“.
***
Кеворк Кеворкян
