АНЦУГ
Комикът Джими Дуранте беше казал веднъж, че политиката произвежда повече комедианти от телевизията и радиото, взети заедно. Това сигурно е вярно за Америка, но няма нищо общо с тукашното подобие на политика.
Вижте само, какви мрачни типове ви се зъбят от екрана – ако прекалено се вглеждате в тях, със сигурност трайно ще си развалите съня. Някои са толкова нахални, та човек се пита, още колко дълго ще се правят на политици. Те обаче нямат равни на себе си в упорството, с което се опитват да ви продадат невъзможни глупотевини - и най-вече себе си.
И конспиративните теории, които съчиняват, са постни и безлични - въпреки наличието на достатъчно факти, които дръзко предизвикват въображението ни. Например, и досега събуждат въпроси странните изпълнения на някои невзрачни особи – особено тия на напълно анонимният по онова време Кирчо, навирил пред президентството плакатчето „Аз съм Кирил Петков и не ме е страх!“
Малко по-късно, когато въпросният безстрашен случайник вече бе обяздил държавата и за малко не я приключи, дойде ред на червената раничка на Киселова. Тя беше нейният плакат – но нямаше нужда да се изписва каквото и да е по нея, за да се улесни „простолюдието“, понеже
Би Ти Ви редовно я канеше в новинарските си емисии, уж за да разясни някакви „казуси“ около зачестилите извънредни избори, без изобщо да има нужда от това. Важното беше да се запомни образа и името й. Както и Кирчо преди това, тя минаваше за човек на президента Радев.
Публиката, от своя страна, вече бе осъзнала, че сме се озовали в Ерата на Случайниците, които трябваше някак да се справят с най-позорния етап на разпадащата се държава.
Тя сякаш вече не струваше нищо.
Нещо тук-там все още беше маркирано за нея – но със своята пестеливост и бездушие то напомняше за етикетите, окачени за палците на труповете в някоя морга.
Натам ли вървяха и нашите работи? Един ден да разпознаят държавицата ни от подобен етикет?
Във всеки случай, вече от дълго време никой не си правеше труда да говори за нея, това мълчание тегне и досега – и то очевидно е изгодно за „първенците“ ни. Практически, те напълно са изоставили контрола над собствената си държава, но това изобщо не ги смущава, а по-скоро ги облекчава. Напълно достатъчно им е да си окачат етикета „евроатлантик“ – нищо друго не се изисква от тях след това фукливо признание.
А Големият Разговор за поредната ни „промяна“ - насред превращенията на самата Европа - така и не се състоя. Народът отново бе изолиран. Тежненията му по тази промяна, напълно естествени – както и опасенията му, също толкова естествени, не бяха преценени с нужното внимание и толерантност.
И той беше възприеман и представян ту като „европеец“, ту като „европиец“, който незаслужено ще смуче евро-кръв.
Европа трябваше да бъде приближена до него от хора като комисарката Меглена Кунева – нещо, не само нелогично, а и невъзможно. Защото смачканата, осакатена и унизена по всевъзможни начини Българска Памет отново щеше да се окаже най-изгодният съюзник на българските властници. Колцина обикновени хорица си спомнят все още, че Кунева прибързано и ненужно, както се оказа в крайна сметка, сложи кръст на значителна част от ядрената ни енергетика – това беше кървавият данък, който платихме на най-новите си първи братовчеди. Народът преглътна и това предателство и го забрави, но със сигурност схвана и ролята, която бе отредена на властниците му - на старателни целувачи.
Междувременно, сложиха край и на нормалното медийно общуване с политиците. Специално телевизионното интервю окончателно го превърнаха в най-услужливият жанр, оставиха го изцяло в ръцете на безволеви водещи, чието угодничене сякаш бе безпределно.
Фалшивите внушения на политиците и като цяло сквернословията им се оказаха по-малко отвратителни, отколкото нетърпимо глупавите въпроси на „водещите“ – те бяха по-голямата беда, понеже агресивно прикриваха или направо затрупваха Истината. В крайна сметка, зрителите свикнаха с глупостта – а и нали телевизията все още бе „важното“ място.
И като че ли вече не е възможно да се промени това.
Така неусетно стигнахме до анцуга на Киселова. Нейната развлеченост бе недостижима, но обикновеният българин наивно се утешаваше, че тя може би съвсем не е случайна. И когато ровеше в раничката си – докато се щураше безцелно в тълпата протестиращи пред президентството, и когато, вече като председател на Парламента, се заканваше, че всички ще пролеем „кръв и пот“, без да уточнява, че цитира Чърчил, тя си беше все същата. Разбира се, депутатите тъй и не проляха кръв и пот – предполага се за народното „добруване“, задоволиха се с храчките, с които възнаграждаваха политическите си опоненти.
И така, настъпи Денят на голямото предизвикателство, когато Председателката се запъти към височайшето си място, накипрена с долнището на анцуг. Има една снимка от този заветен миг, която ще остане завинаги като едно от най-ценните свидетелства за нашето/българското Несъответствие с правилата, с традициите, изобщо с Порядъка.
Навирената задница на Киселова, която нито един фотограф на света и нито един анцуг не биха могли да укротят, е доказателството именно за Нагона ни по Безпорядъка. Сякаш никога няма да се откажем от него – сякаш се плашим, че няма да оцелеем без него.
Но, както винаги, нека се залъжем някак си. И да приемем, че от прецизно изчислените Кирчови маймунджилъци до привидно наивните предизвикателства на Киселова, ставаме свидетели на една и съща игрива преднамереност. Дали пък не присъстваме на някаква хитроумна завера? Какви са обаче нейните цели?
Този въпрос може да предизвика много отговори – и не е сигурно, дали между тях ще има такъв, който дори донякъде да ни хареса.
Случайници ни лашкат нанякъде – но ние и сега ще останем верни на страховете си да не се доверяваме на прозрения, дори на собствените си.
Кеворк Кеворкян
