Понякога времето преди изповед е толкова обременяващо. Признайте си! От една страна се налага да се посрамуваш малко (няма как, Църквата го изисква), а от друга – на човек едно нещо ли му е само на главата. Животът е толкова динамичен. Накрая, волю-неволю, сядаш и почваш да си мислиш какво да кажеш: Скарах се с колега, ама той ме предизвика. Напсувах един, дето ме засече на светофара, защото не може да кара. Жена ми (мъжът ми) понякога много ме дразни, ама търпя. И като цяло се разбираме. Друго, друго… Споря с политиците през телевизора. Губя си времето във фейсбук. И накрая заспивам на молитвите. Бях на едно празненство и изядох блажен бонбон през поста. Какво още? Абе, честно казано, много съм добър и хората се възползват от това. Ама не мога да се променя – това съм аз. Ето, готово. Изпитът на покаянието е взет и може да се очаква заслужената награда на Причастието…
Кажете ми това ли е духовен живот? Така ли се придобива Божията благодат? Така ли са разсъждавали тези, които са се уподобили на Бога? Е, добре. Дълбоко в себе си ние сме добри хора. Всеки го мисли, не е ли така? Да, правим някакви грешки, но те са повече от чувствителност, отколкото от вътрешна лошотия. А светците? Те не са ли били добри хора? Поне колкото нас… А ако сме честни, ще признаем, че са били и по-добри от нас. Те как са се каели?
И за да не възразите: “Не ми давай стари примери от 4-ти век, защото времето е било различно.”, ето ви една съвременна история.
Веднъж свети Евмений влязъл в стаята на своя старец – свети Никифор Прокажени. Намерил го да казва молитва:
– Христе мой, прости на мен, лъжеца! Христе мой, прости на мен, блудника! Христе мой, прости на мен, крадеца! Христе мой, прости ми на мен осъждащия, злословeщия, гневливия, който огорчавам ближните си!
Свети Евмений нищо не казал, но на другия ден, когато се хранели заедно, подхвърлил:
– Геронда, вчера те чух как се молиш. Каква бе тази молитва, която отправяше?
– Това е покайната молитва.
– Добре, геронда, не е ли крайност? Кога свари? От 16-годишен си прокажен, кога свари да блудстваш? Кога свари да откраднеш? Кога свари да убиеш? Защо казваш тези неща?
– Защото, детето ми, може да не съм ги извършил, но ги помислих! И в Евангелието Христос ни казва, че дали с мисли, с думи или с дело, е почти едно и също. И ние познаваме един светец като свети Антим, който бе по-строг с нас. Затова е добре в молитва да обвиняваме себе си.
Какво излиза? Че свети Никифор е сварил да направи грехове, които ние не сме? Той, прокаженият от дете… И ние – чедата на 21-ви век…
Неотдавна един приятел съчувствено ми сподели, че разбира колко е лесно хората да те намразят, задето проповядваш покаяние. Понеже съвременният човек търси някаква екзотична духовност. Нещо, което хем го прави различен от другите, хем го урежда с конформизма си. А не очаква от себе си да лее кръв чрез покаянието. Егото не иска да го боли. Не иска даже с пръст да го пипнат. Дава само да го гъделичкат. Човекът и егото са неразделни. Ако опиташ да ги отлепиш един от друг, наистина ще те намразят. И не просто миряни, живеещи в лудостта на делника. Свещеници са ме намразвали заради покаянието. Това отговорих на моя приятел, а сега го споделям и на вас.
Просто не можем да кажем думите на свети Никифор: “Христе мой, прости на мен, лъжеца.” Не, не сме лъжци. Е, само понякога. Но то е благородно. Не като политиците. Не като колегите. Не като тъщата (свекървата), тая лъжкиня, дето гледа да ни скара…
Не можем да кажем: “Христе мой, прости на мене, блудника.” Да гледаш порно блудство ли е? Е, хайде сега. Човек си има физиологични потребности. Здравословно е даже. Това, с колежката, беше случаен флирт, напихме се след банкета. Аз дори съм го забравил, нищо сериозно не е. Изневярата е като влагаш чувства. И като цяло, не съм аз виновен, а падналата природа… Това пък за падналата природа, като го чуя, и все се сещам за Павката от “Оркестър без име”, който казваше на Рени: “Паднал й бил гласът? Ами наведи се да си го вдигнеш…” И тук така… Паднала му на някой природата и с това оправдава содомиите си. Ами хайде, наведете се и я вдигнете вече тая природа… Да се не видят и оправданията…
Не можем да кажем: “Христе мой, прости на мене, осъждащия, злословещия, гневливия, който огорчавам ближните си.” Ами те? Те малко ли ме огорчават? Значи те да ме плюят зад гърба ми, а аз да си трая, така ли? Как ще им мълча на тия подмазвачи? Напротив! Верицата им ще разкатая! И така е справедливо! Не трябва да се позволява да тържествува неправдата! Израстването в този свят е мръсна работа. Не е лесно да станеш успешен. Помните ли думите на Бай Ганьо? “…Завиждаш ми, да те вземе дяволът. Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание, ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз – краката; ти ще цалунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш, бе, кьорпе?…” Когато работех на най-светското възможно място, видях как хората практикуват тези думи. Когато станах свещеник – установих, че и в Църквата рядко се каят за това.
Но и при цялата ни доброта и справедливост, духовният ни живот не мърда. И Иерихонският слепец би забелязал това, докато седи край пътя. Благодатта не преговаря с терористи. А ние сме точно такива – взели сме за заложници душите си. И заплашваме да ги убием, та Христос да се смили и да изпълни исканията ни, тогава, когато обичайното лукавство не проработи. Но няма да стане. Няма да стане до смърт! До нашата смърт! А уж очакваме възкресение…
На всичко отгоре, нашето време предлага достатъчно духовници, които са готови богословски да оборят духа на покаянието. Да ви кажат, че изповедта е за калугерите. И че в древност хората не се каели, но после Православието попаднало в католически плен и сега някакви зилоти измъчват хората с изповеди. Хм… Ако искате да запазите душите си, все пак ще трябва да се върнете, макар и символично, до 4-ти век. На български език има издадени пет тома на свети Ефрем Сирин. И когато някой ви каже, че покаянието не е важно, а само Причастието, вземете една от книгите (достатъчно дебели са) и го ударете по гърбината. После ще го изповядате… Това последното е шега, да не вземете наистина да го направите.
А всичко е толкова просто. Трябва да се съжалим над душите си и да ги пуснем от заложническия плен на суетата и егоизма. Да се уплашим за тях. За себе си. За собственото си спасение. Да си припомним какво е да обичаш. И други хора споделят, че когато ги поучавал, свети Никифор Прокажени повтарял изречението: “Чеда, когато се молите, укорявайте себе си!” Разбирам какъв бяс може да предизвикат тези думи на преподобния у някои богослови и богословки, които на фалцет биха започнали да крещят: “Не създавай чувство за вина у хората!” Но да укоряваш себе си не е чувство за вина. То е да излезеш от лъжите на този свят, в които си се омотал до задушаване, и да погледнеш храбро към себе си. Да откриеш раните си на Господа, които ревниво криеш и пръскаш гнойта им с парфюм, за да не усети никой миризмата. Да укоряваш себе си, означава да признаеш, че нещо с любовта ти не е наред. А много би искал да бъде. Да укоряваш себе си, означава молитвата ти да има крила. Не. Това не е само метафора. И буквално е така.
Ето ви още една история, разказана от митрополит Неофит на Морфу. Един ден свети Евмений сложил свети Никифор да легне. Било много студено, зима, затова запалил печка. Свети Никифор му рекъл:
– Чедо мое, преди да тръгнеш, изключи печката!
– Добре, геронда, да бъде благословено!
Отишъл в килията си. И там, молейки се, му дошъл помисъл дали наистина е изключил печката. И понеже помисълът постоянно го безпокоял, си казал: Ще отида и внимателно, без да го събудя, ще изключа печката, ако работи. Отишъл. Говорим за парализиран и сляп човек. Старецът Евмений отворил лекичко вратата, за да не го събуди, мислейки, че свети Никифор спи. И какво да види? Свети Никифор, издигнат на метър и половина във въздуха над леглото, сред голяма светлина, се моли с вдигнати ръце към иконата на Света Богородица. Старецът останал удивен. Затворил внимателно вратата, за да не безпокои светеца в съзерцанието на нетварната светлина. Отишъл в килията си, коленичил и първо казал: Прости ми, Боже, че влязох в това общуване, което имаш с моя старец! И след това – допълва свети Евмений – ме обзе такава радост, която на вълни изпълни цялото ми тяло и повтарях: Христе мой, при този велик светец ме изпрати?! И го доведе да бъде мой учител!
Цялата работа е в това, кой да бъде наш учител – свети Никифор или светът. Сега преподобният не е прокажен. Взел е наградата за търпението си и може много повече от преди. От другата страна обаче е душевната проказа на равнодушето и самооправданието ни. И тъй, сложете ги в двете си ръце, претеглете и изберете. Святост или проказа! И каквото решите – това ще е!
