Все още не мога да се нарадвам, че съм свободна. Изкарах кошмарни години в затвора и всяка нощ за мен беше изтезание. Крепеше ме любовта ми към детето и милата ми майчица”, казва Десислава Иванчева, отпивайки от кафето си. Признава, че понякога още се стряска насън. Възстановяването й явно ще отнеме време. Но сега е щастлива, че отново е при 4-годишния си син и майка си.
Десислава Иванчева чакаше амнистия от Президентството от близо 3 години, след като още на 10 ноември 2022 г. нейният адвокат Николай Хаджигенов изпрати молба до „Дондуков” 2 за помилване с мотив, че е самотна майка на малко дете, което е оставено за отглеждане при своята над 80-годишна баба Любка.
Осъдената за корупция кметица преживя безброй кошмари в Сливенския затвор, където коравосърдечна убийца я провокираше и пребиваше редовно, а надзирателките оставаха равнодушни.
Въпреки това Десислава посрещна свободата си с усмивка на лице и вяра, че истината най-после ще възтържествува някой хубав ден. На 29 юли препатилата бивша кметица бе посрещната от сина си Виктор-Александър, приятели и роднини с бонбони и балони пред дома си в „Младост”.
Десислава Иванчева споделя, че все още не може да се отърве от атмосферата в Сливенския затвор, дори помни миризмата му.
- Г-жо Иванчева, честита свобода! Решихте ли вече накъде ще поемете и как ще подредите приоритетите в живота си?
- Свободата е усещане, което не може да бъде облечено само в думи – тя е въздух, светлина, присъствие. След всичко, което преживях, не бързам с решенията. Имам нужда да се преоткрия първо като свободен човек, после като обществена личност. Приоритетите ми в момента са ясни – детето ми, семейството ми, връзката с близките, която беше прекъсвана не по моя воля. И не на последно място – да се възстановя психически и физически. Ще отнеме известно време. Бъдещето ще дойде със своя ритъм, а аз ще го посрещна по-силна и по-осъзната.
- Как се почувствахте в дома си след дългогодишно отсъствие?
- Като в крепост. Като в убежище, заобиколена от любими и скъпи хора.
- Какви бяха думите на малкото ви момченце? Как ви посрещна?
- Това беше най-емоционалният момент – да видя детето си, което порасна без мен. Посрещна ме с чиста искрена детска радост. Имаше плакат, балони, бонбони, камери.
- Изненадахте ли го с подарък?
- Да, и подарък имах за него, бях помолила по телефона приятели да купят играчка. Но най-големият подарък за него беше, че мама отново си е вкъщи, че го прегръща и целува.
- Бяха ли сготвили ваше любимо ястие в чест на посрещането?
- Обичам простата домашна българска кухня – пълнени чушки, мусака, леща, мляко с ориз, неща, които имат вкус на дом, на детство, на нормалност. В затвора такива неща са табу – не се разрешава домашна, непакетирана храна. Разчиташ на столовата, а ако искаш нещо по-различно, си го купуваш от лавката, където цените са доста по-високи от тези навън. Там една малка кофичка кисело мляко например струва почти двойно от магазина. Понякога дори не е въпрос на избор, а на достойнство дали да си купиш малко нещо просто за да почувстваш вкус, различен от „режима”.
Когато се прибрах вкъщи, майка ми ме чакаше с пълнени чушки. Не съм яла нещо толкова вкусно от години. Не заради подправките, а заради любовта, с която бяха направени. Това беше първото ядене, от което не просто се нахраних, а се разплаках.
- Простихте ли на бизнесмена Александър Ваклин, който ви вкара в пандиза и спечели милиони след отстраняването ви от поста?
- Не знам какво да ви отговоря... Този човек с лъжите си ми отне 7 години от живота, раздели ме за 3 години със сина ми, който беше невръстно бебенце. Не знам как си ляга вечер спокойно, как гали децата си, знаейки, че с лъжите си е разделил едно детенце от майка му. Но знам, че Бог гледа и не знам как той и семейството му нямат страх поне от него и правят всичко в името на алчността и парите.
- Какво с отношението ви към прошката?
- Прошката не е лесна. Тя не е забрава, а осъзнат избор. Истината е, че все още не съм простила – не от злоба, а защото не съм получила отговори. Прошката не може да бъде изисквана или формална, тя идва, когато раната е затворена. А моята още не е. Преживях сериозно унижение, загубих време, възможности, нормалност. Но не нося омраза – тя тежи най-много на този, който я носи. Просто вярвам, че правдата не може да остане в сянка вечно.
- Кой беше най-трудният момент, който преживяхте в мястото за лишаване от свобода в Сливен?
- Трудните моменти се трупат ден по ден. Липсата на контакт с детето, чувството за безпомощност, за несправедливост. Но най-тежко ми беше, когато в един момент отказаха да ми дадат информация за здравословното състояние на близък човек. В затвора най-много боли тишината отвън. Не условията, не храната, а усещането, че си лишен не само от свобода, а и от достойнство.
- Преживяхте ли някаква духовна трансформация и каква беше пя?
- Да, без съмнение. В такива изпитания човек или се срива, или се трансформира. Отидох в затвора с вярата в гражданската кауза, излязох оттам с по-дълбока лична вяра. Намерих сили в молитвата, в малките разговори със себе си, в книгите, които четях. Започнах да гледам на живота по-смирено, но и по-силно, да ценя времето, човешките жестове, тишината. Това беше духовен процес, който промени начина ми на възприемане на света
- Защо вицето Илияна Йотова ви помилва сега, а не по-рано? Благодарихте ли й? Чухте ли се по телефона?
- Не мога да говоря от името на институциите, но знам, че помилването е дълъг и сложен процес. Подавала съм молби нееднократно, но сега му е дошло времето, така е решила съдбата. Благодарих на г-жа Йотова публично. С прибирането си обясних на моя син, че трябва да отидем лично да благодарим на вицепрезидента, заради която мама се прибра по-рано при него. Надявам се и тази възможност да имам. Не сме се чували по телефона, но уважавам решението й. То беше не просто административен акт, а човешки жест към мен и към справедливостта.
-Как да разбираме, че помилването ви е по хуманни причини? Какво са имали предвид, че не сте се „поправили”?
- За мен „хуманни причини” означава признаване на човешката страна на правото, че всеки случай има контекст, болка, несъгласие. А „поправяне“ звучи като термин от тоталитарна епоха. Ако „поправяне“ означава да се откажа от правото си да твърдя, че съм невинна – не съм го направила и никога няма да го направя. Да, аз съм невинна! Ако означава да покажа, че съм поела отговорност и съм живяла достойно в затвора – тогава, да, поправих се. Но не според техните представи, а според съвестта ми.
- Какво ще обясните на сина си Валентин-Александър някой ден за престоя си в Сливен? А може би вече сте имали разговор по темата?
- Имахме, да. От самото начало реших, че няма да го лъжа. Не исках да расте в илюзии. Обясних му всичко така, както може да го разбере едно дете – че мама не е направила нищо лошо, но е попаднала на хора, които са силни и са се изплашили от това, че тя не се страхува. Казвах му, че съм на място, където не ми е мястото, но че ще се върна и ще бъдем отново заедно.
Имаше моменти, в които плачеше, питаше защо другите деца са с майките си, а той не е. Разкъсваше ме това.
- Чувахте ли се редовно с него?
- Да, при всяка възможност. Често си говорехме по телефона за тревогите и радостите му. Опитвах се да присъствам, колкото е възможно, в живота му, макар и през решетки. Най-трудното беше да го пазя от озлоблението, от страха, че светът е несправедлив. И сега, когато съм до него, се уча от него, защото той ми прости, преди да поискам прошка. Прегърна ме, сякаш никога не съм си тръгвала. Нямате представа какво означава това за една майка!
- Какво работехте в затвора? По колко часа на ден?
- Работех в кухнята при доста тежки условия, които физически и психически изискват много. Денят започваше рано, понякога още преди изгрев, работното време беше около 6-7 часа, без значение дали е делник или празник. Съчетано с моята астма, не ми беше никак лесно. Това е работа, в която трябва да си постоянно на крак, в горещина, с големи тежести и отговорност към храната на всички. Не беше лесно, но я приемах като начин да поддържам духа си зает и да покажа, че мога да се справям дори в най-неблагоприятните обстоятелства. Освен това знаех, че с всеки час на работа си намалявам престоя в затвора с няколко минути и се приближавам до времето, в което ще отида при детето и майка си.
- Успяхте ли да се сприятелите с някоя от другите жени там? Как ви изпратиха съкилийничките?
- Да, дори в затвора се изграждат приятелства. Има жени, с които споделяхме не само стая, а и мисли, страхове, вяра. В последния ми ден те ме изпратиха с думи, които няма да забравя. Казаха ми: „Не ни забравяй”. Не съм ги забравила. Там има много жени, които нямат глас, нямат защита. Надявам се, че един ден ще мога направя повече за тях.
- Кой е Вашият най-голям грях като човек?
- Може би най-големият ми грях е, че понякога вярвам твърде много в доброто в хората и в справедливостта, без да очаквам удари в гръб. Вярвам в Бог. Не съм религиозен фанатик, но вярвам в Твореца, в това, че има ред и че всичко, което преживяваме, има по-дълбок смисъл. За мен Бог е най-висшият съдник, той ми изпрати детето в най-тежкия ми момент, а преди това години опитвах да имам дете и все не се получаваше. Нищо че цялата адска машина – съд, прокурори, инвеститорската мафия, овладени медии, жалки кариеристи, които са продали душата си за някоя монета, беше впрегната срещу мен и крещеше, че съм лош човек.
И тук е моментът да кажа на всички онези озлобени съдници, които искаха да решат дали и кога да имам дете – не е ваша работа, само Бог решава тези въпроси с децата, вие сте никои и не се месете в божиите дела.
- Вярно ли е, че се подготвяте за нов политически проект?
- Не, няма такова нещо. И това ли се говори?
- Такъв слух върви, да...
- Знам, че троловете и статуквото са настръхнали и ме плюят по цял ден, харчат се луди пари в момента, за да ме очернят с неверни твърдения, но нито съм мислила, камо ли да съм решила, а още по-малко пък да подготвям политически проект. Разбираемо е, че след толкова време извън активната политика човек иска да си поеме дъх. Но също така е вярно, че дължа на хората, които застанаха зад мен, една посока, една отговорност. Политиката е кауза, не его. И ако му дойде времето, ще съобщя каква ще е следващата ми стъпка.
- Как намирате район „Младост“ след дългото отсъствие? Разходихте ли се?
- Разходих се и беше особено преживяване. „Младост е различен, пораснал, променен, на места поддържан, на други забравен. Виждам какво се е изгубило и какво е останало. Но най-силно е усещането, че хората още помнят, още говорят: „Ами ако не беше отстранена?". Това ми показва, че не сме били на правилния път и на страната на гражданите.
- Бихте ли се върнали към фризьорския бизнес, или ще търсите нови хоризонти?
- Никога не съм била фризьорка и не защото тази професия е лоша, респект към работата на всички фризьори, те си изкарват прехраната почтено и с много труд, но на мен да въртя ножицата просто не ми се удава. Дори кучетата ми съм ги водила на фризьор преди. Била съм собственик на транспортна фирма за превоз на пътници, с международен лиценз. Возила съм футболния отбор „Милан" на покойния Силвио Берлускони. Имах успешен бизнес и живеех много добре преди кметуването ми. Но животът ми вече е белязан от каузи. Може би ще продължа да се боря – за правосъдие, за човешко достойнство, за граждански права. Хоризонтите сега се отварят и вярвам, че този път ще ги определям сама. Радвам се, че двете ми кучета и корелата Кари дочакаха излизането ми на свобода. Аз много обичам животните. Като ме нямаше, за тях се грижеха приятели. Понапълнели са, което значи, че за тях са се грижили перфектно. Вече са у дома.
- Минавало ли ви е през ума да емигрирате в чужбина?
- Не, никога. Аз обичам България!
- Бихте ли искали да имате човек до себе си и как си
представяте евентуалния бъдещ мъж?
- Да, разбира се! Господ ще ми го прати в подходящия момент. Не съм мислила какъв искам да е мъжът до мен. Истината е, че вече не търся човек, който просто „да бъде до мен". След всичко, през което преминах – самота, натиск, загуби, разбрах, че мъжът до мен трябва да е не просто партньор, а съюзник. Някой, който има морална сила, ясна ценностна система, уважение към жената до себе си и разбиране към битките й. Търся човек, който не се плаши от трудности, който не бяга при първото изпитание, който не се смущава от независима жена с глас и позиция. Не ми е нужен спасител, а равнопоставен партньор. Някой, който вижда не само миналото ми, а потенциала ми и е готов да върви с мен, а не пред или зад мен. И ако съдбата реши, че трябва да срещна такъв човек, ще го позная. Но ако не, ще продължа напред, както съм го правила досега със сила, която идва отвътре, а не от нечие присъствие. Бих добавила, че синът ми ще ми помогне. Децата усещат фалша.
- А сега накъде?
- Синът ми все още не е виждал море, а на 19 ноември ще направи 4 годинки. Имам покана от една приятелка и смятам да го заведа за две седмици на нашето море, тъкмо малко и аз да се социализирам. Искам да се скрия за малко от света.
Аз излязох от затвора, но затворът от мен не е. Още помня миризмите там, атмосферата, опитвам се да не го мисля, но ми е много трудно. Искам да благодаря на всичките си приятели, на ветеринаря доктор Борисов, най-вече на леля Ники, сестра на майка ми. 40 дни тя гледа сина ми, докато майка беше в болница след падане в банята и комоцио. Преди това майка изкара две двойни бронхопневмонии, които я изтощиха тотално. По това време не ме питайте как ми беше в затвора…
Източник: Уикенд
