Рано сутринта на 18 декември, на 83 години почина Боян Радев. Великият борец е първият двукратен олимпийски шампион на България и един от най-прославените ни спортисти за всички времена. Отиде си след тежка деменция, заради която близките му още преди няколко години го вкараха в луксозен хоспис. Алцхаймерът му се отключи след смъртта на любимата му жена Мария, която си отиде внезапно през 2020.
Хората от по-старото поколение го помнят като Херкулес на тепиха, наследник на легендарните Дан Колов и Никола Петров. За тази и по-новите генерации той е и колекционер на изкуство, както и бохем със стил, който му се явява запазена марка. Винаги изтупан в карирано сако, дълъг шал и шапка борсалино, той носи масивни златни ланци и пръстени, а от устата му дими дебела кубинска пура. Изключителен образ, който се пресели на небето.
Боян Радев е роден в студения 25 февруари 1942 г. в бедната къща на Радевите в село Мошино, Пернишко. Израства при дядо си. От малък го пращат да пасе добитъка, след като по заяква почва да оре и с плуга. Когато завършва прогимназията, става каруцар в ТКЗС-то. А след това отива миньор в рудник „Болшевик“ в Перник.
Животът му се преобръща в един юнски ден на 1968 г. Останалите от забоя го пращат като най-малък да налее студена вода. На селската чешма го заварва състезателят по борба Тодор Иванчев. Боян го моли да му полее гърба и си съблича потника. Докато трие въглищния прах от надареното му с огромна сила тяло, Иванчев възкликва: „Абе, теб каква майка те е раждала?“. „Българска…“, отговаря младежът.
Тялото на Боян още тогава напомняло на юнаците от местните легенди, които били високи по три метра, носели метални цървули и се борели със змейовете. Затова Иванчев предлага на здравеняка от Мошино. да отиде същата вечер на стадиона в Димитрово, както тогава се нарича Перник. Тъкмо тогава там ще се сформира отбор по борба, а няма достатъчно състезатели. „Може и да дойда...“, стеснително отвръща Боян. Отива и тази вечер предопределя по-нататъшната му съдба.
„Останалите борци веднага го приемат като един от тях.
Само седмица по-късно Боян Радев става шампион в средната категория на окръжното първенство за юноши в свободния стил. Побеждава само със сила, без да има никаква техника, без да владее хватките. Два месеца по-късно, срещу подготвените съперници на републиканското първенство, Боян губи и двата си мача. Тогава разбира, че го чака тежък път и изнурителни тренировки. Само със сила няма как да стане.
На 16 години през деня той размахва кирката в мината, а вечер тренира. Подготвя го току-що назначеният за треньор Слав Славов. „Порази ме фигурата му, всеки можеше да мечтае за такова телосложение. Личеше му, че за пръв път се занимава с физкултура. Нямаше навици, но пък беше старателен и упорит като мравка повлякла огромно житено зърно към мравуняка…“, разказва приживе Славов.
Още тогава Боян осъзнава, че ако не иска да го въргалят и тръшкат като чувал по тепиха, трябва да тренира много повече от другите.
Създава своето златно правило: слабите противници се побеждават с туш, а силните - с направляване на борбата от началото до край, докато изяви напълно преимуществото си. В подготовката си е безкомпромисен, особено що се отнася и до физическите натоварвания. Изкачва за определено време Черни връх. Напъва педалите на велосипеда чак до Пазарджик. Върти обиколки по стадиона, а зимата преминава пистата за дълго бягане със ски. „В спорта е така. Ако искаш да постигнеш малко, ще жертваш много… Победите не идват сами“, споделя приживе шампионът.
Още тогава прави впечатление, Боян има вид на примитивен пехливанин. Ръцете му са малки, китките – тънки, челото – високо. Очите са широки, шарят във всички посоки. Носи 39-и номер обувки.
Възходът му към върховете на спортната слава започва на световното първенство в Толедо, САЩ, през 1962 г. Подготвял се е за него цели 4 години, като сменя 2 пъти местожителството си – първо отива с треньора си в Медодобивния комбинат в Пирдоп, а после влиза в казармата. На тепиха в щата Охайо мускулестият българин става сребърен медалист в класическия стил до 97 кг, като завършва наравно схватките си с шампиона Ростам Абашидзе от СССР и Исмет Атлъ от Турция. Треньорите са категорични: На Боян му липсва достатъчно рутина и тя трябва да се набави за следващата голяма цел – олимпийските игри в Токио през 1964 г.
Там в зала „Комазава“ , японската публика посреща сдържано българския отбор като представител на далечна и непозната страна, навяваща представите за комунизъм. Но само няколто дни по-късно в Токио вестниците вече пишат за Урагана от България. Само за 4 минути Боян тушира американеца Пат Лоуъл в първата схватка, а следващия му съперник Дум Ан Кай от Южна Корея се оказва с долепени към тепиха рамене едва 57 секунди след началото. Съпротивата на финландеца Аймо Маенпаа приключва в 8 минута. Дотук българинът няма нито една наказателна точка. Радев вече е в центъра на вниманието в класическия стил (кат. 97 кг.), когато ще се бори с румънеца Николае Мартинеску. Влахът излиза наперен – предната година е станал балкански шампион. Бившият миньор от Мошино обаче го побеждава по точки. Последната схватка е срещу прочутия турчин Гязетин Йълмаз – твърд, амбициозен и голям майстор на някои хвърляния от стойка. 4000 зрители в залата гледат със затаен дъх мача, в който Боян излиза като победител по точки и грабва златния медал.
А след награждаването и „Мила Родино“, вторият и третият в класирането борци Пер Свенсон от Швеция и Хайнц Кил от Германия понасят на раменете си Урагана от България.
През 1966 г. отново на познатия вече тепих в Толедо, щата Охайо, българинът печели световната титла, която година по-късно трябва да защитава в Букурещ.
Седмица преди отпътуването за румънската столица обаче развива абсцес в гърдите. Спешната операция го вади от отбора, а вместо него заминава друг състезател. Но Боян въобще не се е примирил. След като му махат конците, моли лекаря да го пусне да отиде в Румъния поне като зрител.
А там положението на нашия отбор е доста тежко – повечето са новобранци, без много опит. А освен Боян липсва и другият ни голям ас Петър Киров.
Няколко дни по-късно докторът чете във вестника, че Боян Радев се е борил на световното първенство в Букурещ, че даже и победил. „Това е невъзможно! Навярно има някаква грешка или съвпадение в имената. Ако това с истина, Боян Радев е луд!“, казва лекарят.
“На Ледения стадион в спортния комплекс „23 август” излязоха всички световни шампиони от миналата година. Подчертавам още веднъж – всички, за да наблегна на мъжественото решение на нашия Боян Радев. Прекарал една неизбежна операция, Радев все пак пристигна в Букурещ в навечерието на състезанието и въпреки увещанията на лекарите се реши да участва. И това не е прищявка или поза от страна на световния шампион, а негово дълбоко убеждение и напълно осъзнат риск в името на успеха на отбора“, докладва задъхано от румънската столица пратеникът на „Народен спорт“ Людмил Миланов. А Боян печели по точки първата си схватка с германеца Хайнц Кил.
Втория ден му се налага да излезе на тепиха с незарасналата още операция цели четири пъти. И не губи нито веднъж!
Надвива с туш турчина Топуз, побеждава по точки поляка Квечински и шведа Свенсон, а в поредната схватка завършва наравно с румънеца Мартинеску.
Качва се на подиума на победителите със сребърния медал на врата.
Десет години, след като е стъпил на тепиха, Боян Радев се оказва в трескава подготовка за олимпийските игри в Мексико през 1968 г.
„Ще успее ли да задържи шампионската си титла? Това беше въпрос, който вълнуваше цялата спортна общественост у нас. И Боян подчини цялата си подготовка на тази висока цел. Както в началото на кариерата си, той диреше допълнителните натоварвания, спазваше строг режим, каляваше волята си“, отбелязва в очерка си за него „Героят на две олимпиади“ писателката Донка Петрунова.
Няколко дни преди заминаването за Мексико българските олимпийци са приети от Тодор Живков. Държавният глава им пожелава успех, уверява ги, че „Партията и правителството ще полагат и занапред грижи за развитието на спорта“.
„Бояне, ти да ги натръшкаш до един“, поръчва Бай Тошо и потупва мошинския Херкулес по рамото.
На мексиканска земя схватките и в двата стила се провеждат в зала „Бунтовниците“. Първо са свободняците, там не успяваме да вземем злато. След това идва ред на класическия стил. Надеждите са Боян Радев и Петър Киров. В кат. до 52 кг. Пецето грабва титлата. При 97-килограмовите Боян също ги побеждава един след друг, прави равен само със съветския борец Яковенко.
Землякът му и звезда на „Левски“ Кирил Ивков, който също е там с олимпийския отбор по футбол, свидетелства как след победата ни над Мексико с 3:2 са се прибрали в 5 ч. сутринта в хотела в столицата Месксико сити. Отпред ги чакали неколцина от спортните шефове на олимпийската ни делегация. „Браво, момчета, ама по-тихо, че Боян Радев спи, а днес ще се бори…“, предупреждава ги водачът на олимпийската ни група Христо Меранзов.
На другия ден целият футболен отбор на България отива да вика за Боян срещу американеца Хендрик Шенк. Главният съдия от Мексико прави всичко възможно да пречи на Урагана от България, който се е устремил към втора олимпийска титла след тази в Токио през 64-та. Въпреки арбитъра Боян печели с технически туш.
„Мексиканците ни имаха зъб за това, че ги бихме на футбол и искаха да отмъстят на Боян“, разказва приживе Ивков. Само че няма кой да спре юначния българин, който накрая тушира стария си съперник Мартинеску и печели втората си олимпийска титла - първи такъв случай в спортната история на България. За втори път Златният медал на игрите заблестява върху гърдите на юначния българин.
Боян Радев с истински народен любимец. Когато става за втори път олимпийска шампион, трамваите по централната столична улица „Граф Игнатиев“ спират, за да пресече той, а вътре хората му ръкопляскаха, свидетелства Кеворк Кеворкян в една от книгите си. „Никога по-рано или по-късно не съм виждал подобно нещо, а и за ония години това беше немислимо. Години, в които имаше ред – и както сега се оказва, доста смислен“, обобщава бащата на „Всяка неделя“, който беше сред близките приятели на шампиона.
Източник: Уикенд
